Старопланинско приключение по Вазовата пътека и едно топло гостоприемство

Отдавна търсех местенце в планината, където да заведем малкия Александър на чист въздух за 2-3 дни. Представях си уютна семейна къща за гости, гостоприемни стопани, вкусна храна с предимно домашни продукти, каминка и прекрасна гледка. Звучи почти фантастично, но се оказа, че такова място не само съществува, но и се намира само на 45 км от София през Искърското дефиле. Там високо в планината, почти в облаците, се намират село Заселе и комплекс Божилово.

Комплексът е уникален и първи за района фамилен туристически обект и е съсобственост на семействата на двама от пра-внуците на дядо Божил: братята Любомир (Любо) и Виктор Божилови. Те са наследници на една от основните фамилии заселили и възстановили село Заселе преди повече от четири века – родата на Църнярите. От нея, според историческите сведения, е и Дядо Йоцо (Йордан Църнярски), прототип за едноименната творба на Иван Вазов.

Комплексът разполага с 4 стаи, като ние бяхме в най-хубавата, наречена Сърбеница и обзаведена с каминка и прекрасна панорамна гледка към цялата местност. Още с прекрачването на прага на къщата се усеща присъствието на грижовна домакиня. Толкова много детайли създават приятна атмосфера и уют, които те карат да се чувстваш като у дома си.

Красиви картини, украшения и стари предмети от българския бит си съжителстват с високоскоростна wi-fi, което е още един голям плюс особено за трудолюбиви люде, които не могат да оставят работата у дома.  Но, докато сте тук, ви съветвам да го направите, защото всяка секунда, прекарана сред местната природа и всяка глътка планински въздух струват в пъти повече от един месец, прекаран в шумния и мръсен град.

Оставям града далеч и продължавам с разказа за това чудесно местенце. Домакинята, госпожа Божилова, се оказа точно толкова мила и гостоприемна, колкото и очаквах. Първите два дни от престоя ни бяхме единствените посетители и се чувствахме така, сякаш бяхме на гости на близки братовчеди. Вкусни домашни гозби, домашна ракийка и винце и специално приготвяни манджички за Алекс, който се влюби в домакинята и за отрицателно време от обичайния срамежливко, започна да й се гушка и усмихва всеки път, щом я видеше.

Всяка сутрин ни очакваше вкусна закуска, поднесена с домашно овче сиренце, домашно сладко от ягодки и ароматен липов чай с мед.

Боб с кюфтенца, пъстърва в пергамент, пиле фрикасе, джоланче... Само част от манджите, които ни даваха сила, енергия и вдъхновение да изследваме местната природа и да бързаме отново към къщата за още енергия и сила :)

Първият ден от нашето приключение планината ни посрещна с дъжд, което съвсем не ни притесни, а ни даде повод да се припичаме на камината и да отпиваме от хубавото червено вино.

За сметка на него, вторият ден започна с кратка мъгла, която бързо даде път на слънцето. То от своя страна ни се усмихваше през целия ни път по Вазовата екопътека до водопада Скакля и обратно. Вазовата пътека свързва село Заселе и гара Бов и предлага възможност на всеки да се наслади на величествените планински гледки, вдъхновявали поета. Пътеката може да се измине, както от гара Бов, следвайки нагоре долината на река Скакля, така и от Заселе, тръгвайки надолу, както направихме ние. Сложихме най-малкия член на групичката ни в туристическата раница за деца и тръгнахме към мястото, от което се спускат водите на водопада. 

Пътеката е маркирана и снабдена с парапети, лампи и кошчета за боклук. А тук-таме се срещат и интересни произведения на изкуството, сътворени върху стволовете на няколко дървета.

След няколко минутно ходене стигнахме до просторни зелени ливади, откъдето се откриват красотите на Искърското дефиле и зелените хребети на Голема планина. Тук Иван Вазов пише своя прочут разказ “Дядо Йоцо гледа”, както и множество пътеписи. 

От тук, откъдето се спуска водната струя на Скакля, човек може да обгърне с поглед цялата планина.

Водопадът Скакля е един от най-високите и красиви водопади в България, обявен за защитена природна забележителност през 1965 г. Водопадът спуска водите си от местността Варо на село Заселе от внушителен подковообразен варовиков венец с височина 120 м. Водопадът има три каскадно разположени скока, най-високият от които е около 85 метра. 

Обикновено през зимата водите му замръзват и според описанията на очевидци, също представляват красива гледка, но ние имахме късмета да го зърнем при положителни температури, така че се насладихме, както на гледката от падащите води, така и на техния величествен грохот, който отеква в планината.

Продължавайки надолу по пътеката всяка следваща стъпка разкрива нови спиращи дъха гледки към водопада и скалите, които го заобикалят. За пръв път видяхме водопада през пролетта преди няколко години и тогава зеленината контрастираше чудесно с водната струя. През зимата обаче, когато водопадът е заобиколен само от сиво-кафяви скали и голи клони, красотата му изпъква и придава живец на потъналата в зимна дрямка природа. 

Освен по Вазовата екопътека, през престоя ни в комплекс Божилово се полюбувахме на планината и в другата посока, над самия комплекс. Хващайки черния път, който води до комплекса, се изкачихме на няколко от хълмчетата, които като стражи го пазят от планинските ветрове. 

Бяхме планирали да посетим и манастира Седемте престола, който се намира на около час път от село Заселе, но заваля така очакваният сняг и решихме да се отдадем на игри в снега с Алекс. Така след дъжда, мъглата и слънцето ни навести и снегът. Получихме всичко от планината!

На раздяла, когато си мислехме вече, че домакините не могат да бъдат по-добри, господин Божилов заедно със служител в комплекса ни помогна да разчистим колата от снега, а неговата мила съпруга беше изпекла малка питчица за Алекс за из път. Ние оставяме частица от сърцата си в техния дом и се надяваме скоро пак да ги посетим.

За финал на разказа за нашето старопланинско приключение по Вазовата екопътека ще цитирам произведението "Най-големият" на великия поет, което смятам, че се вписва идеално в картината:

— Аз най-голям съм, цар съм в планината! —

каза орелът, хищникът планински.

— Не, аз! Че давам смърт — каза змията.

— Не! Аз съм! — рече букът исполински.

— Аз! — ревна мечката, — че съм ужасна,

— Аз! — викна славей, на гора поета.

— Аз най-голяма съм, че най съм красна —

отвърна теменужката напета.

И шум под ясното се дигна слънце:

„Аз най-велико съм — посред мълвата

пошушна тихо пясъчното зрънце: —

от мен състои се планината.“