Едно пътешествие на 2 925м надморска височина

В горещите августовски уикенди ще разбием стандартите и вместо да качваме в социалните мрежи снимки от плажа и морските заведения, ще използваме една от най-комерсиалните функции на Facebook и ще се чекираме от най-високата точка на Балканския полуостров. За целта обаче трябва да стигнем до там. 

И така аз и още 3-ма приятели ентусиасти решихме да търсим прохлада не в най-източните български земи, а в най-високите. Напълнихме раниците с вода и храна за 2 дни, купихме си карта на Рила планина и се отправихме с автомобила към Боровец.

Изкачваме се бавно нагоре в планината с помощта на кабинковата въжена линия, а горещината все още се усеща. Мислите за нея обаче постепенно се разсейват благодарение на красотата, която ни заобикаля – под и около нас стърчат високи зелени борове, а с нарастване на морската височина отстъпват място на гъсти клекове. Крайната точка на това механизирано изкачване е хижа Ястребец, откъдето се разкрива ясно всъщност колко е огромна планината – накъдето и да погледнеш виждаш високи върхове и ридове. Тук сме на височина 2 369м. 

След около 40-минутна разходка по маркираната живописна пътечка, стигаме до хижа Мусала, която е само с 20 м по-високо – 2 389м н.в. Тук ще починем и преспим, защото искаме да се насладим на планината по-дълго. 

Следва хапване, а задължителното меню за всеки смел планинар е паница боб, 2 филии хляб, чаша бира, а за десерт – планински билков чай. Няма по-вкусна храна от тази, която хапваш на чист въздух сред природата и след приятна разходка. Седим на каменна маса, похапваме блажено и се взираме във високия връх, който се оглежда величествено в Мусаленското езеро.

Тъй като ще нощуваме в хижата, се отдаваме на почивка и зареждане със сили за изкачването. А няма по-хубав начин да попиеш енергия от планината от това да поспиш на голата земя, до езерото и да слушаш песните на птиците. 

Вечерта мързелът продължава да ни владее, но този път сме се преместили на една голяма скала до хижата с изглед към върха. Наблюдаваме светлините от Метеорологичната станция на върха първенец и слушаме историите на хижаря за смели планинари, чиято подготовка за покоряване на Еверест е включвала лагеруване в палатки до езерото в най-студените зимни месеци и за мистериозни посещения от извънземни. В един момент спирам да слушам и гледам хилядите, не! милионите звезди на небето! Не случайно на върха има и станция на БАН, от която наблюдават Космоса – тук няма светлини, които да пречат на видимостта. Изведнъж историите на хижаря за извънземни започват да не ми се струват толкова нелепи – та това място е толкова близо до небето, сякаш ако погледнеш към Космоса от върха, ще видиш всичко толкова ясно, ще можеш да помахаш на тези, които се намират отвъд звездите. А дали някой ще те види тебе, можеш само да гадаеш.

Сутринта ставаме рано, изпълнени с много енергия и нетърпение да изкачим върха. Изпиваме по един чай, закусваме с обикновени бисквити и хващаме пътя. Трасето и гледките се менят постоянно – изкачваме скалисти, минаващи през гъсти клекове пътечки, постепенно храстите оредяват, докато изчезнат напълно. Минаваме покрай засенчени склонове, покрити с неразтопен сняг, чието докосване ни носи моментна прохлада. 

Поглеждаме за миг надолу и едвам успяваме да различим хижата, в която пренощувахме. Поглеждаме нагоре и не можем да повярваме, колко още ни остава, върхът изглежда толкова далечен, пътеката не се вижда ясно, не знаем какво ни очаква до крайната цел. И на четиримата това изкачване е първото, което е срамота, имайки предвид, че планината е толкова близо до София.

Въпреки всичко, гледките и въздухът създават необяснима еуфория, която те тегли нагоре. Стигаме заслон Еверест, който е построен до Леденото езеро. Доста сме напреднали с височината, която в тази точка е 2 709м. Сядаме на камъните пред езерото и наблюдаваме известно време засенчените заледени части на това естествено огледало.

Тълпите ентусиазирани туристи от долу започват да се множат, а ние искаме да стигнем върха, докато е все още спокойно. Потегляме отново нагоре. Превземаме виещата се тясна скална пътека като на всеки 10 минути спираме, за да снимаме разкриващите се пред погледа ни под нас езера.

И само 2 часа, след като напуснахме хижа Мусала, стигаме до първенеца, изправил се гордо на цели 2925,40м. Правим задължителната снимка пред табелата, пред Метеорологичната станция и станцията на БАН. Панорамни снимки на всички 4 страни. И чак след като сме документирали черно на бяло своя подвиг, намираме една прекрасна зелена поляна, сваляме раниците, постиламе якетата и лягаме на земята. Тук на върха всичко е различно – въздуха, усещанията, звуците. Наблюдаваме няколко птици, които кръжат над нас, не знаем какъв вид са, но не ни интересува – важното е че са там и се реят свободно, като господари на планината.

Отново заспивам на поляната. Отдавна не бях спала толкова сладко и спокойно. Дали от умората, дали от чистия въздух, или просто защото тук се чувстваш умиротворен и безкрайно спокоен. Но най-важното е че се чувстваш силен, знаеш, че можеш да постигнеш още много, да изминеш още хиляди километри, да изкачиш десетки върхове, а всяка постигната цел ще те кара да се стремиш към още по-високи цели. Всеки човек трябва да изкачи своя връх, за да разбере, че възможностите му са неограничени! Мусала е задължителен, а останалите определете сами за себе си!